Между началото и края

Не винаги мисля това,
което искам да кажа.
Често забравям името си и наричам
себе си хронична умора.
Объркано отново свеждам глава 
и не съм сигурна на къде бия.
Побърквам се от празнословия.
Искам да закърпя някак нещата,
но просто изпускам всичко,
за което се опитвам да се задържа.
И нищо на света не те убива така,
както копнежа ти по някого.
Да чакаш и да се надяваш,
е най-чистата форма на загуба на време.
Мислиш, че имаш контрол над всичко,
но не и над себе си.
Понякога реалността се приплъзва
достатъчно близо до това, което искаш.
Започваш да фантазираш.
Тотално загубваш ума си,
нишката на дните направо се разлива.
Каквото и да опитваш да скриеш,
то все някога ще се открие.
Трябва да започнеш да градиш себе си от начало.
Но кой помни началото,
когато не си стигнал
до края?